четвъртък, 16 юли 2009 г.

ЗЕМЯТА

*


Земята диша. Жива е, усеща,
когато нараняваме снагата и-
За болката и нека да се сещаме,
че Тя е дом - да и дадем наградата.

Дали ни разпознава? Или ние
сме само като някакви бактерии.
В невежеството си кръвта и пием,
подпалваме гори, поля, и прерии.

Земята се гневи. И реагира.
Размества земни пластове. Изригва.
Да се замислим. И да я разбираме.
С любов към нея във всичките ни мигове!








ЗЕМЯ

Земята ще те чака –
само тя,
когато се завръщаш
тихо в себе си
и търсиш дом,
и имаш много самота –
земята ще те стопли
във ръцете си...
Земята ще те помни –
само тя,
когато ветровете
са забравили,
че ги обичаш
(любовта е вятърна игра),
земята ще е нежна
и очакваща...
Земята ще те търси –
само тя,
когато всичко е изгубено
и вярата
е само шепа мъртва прах,
а няма път назад –
земята ще остане,
когато другите си тръгват
и боли,
когато болката е страх
и тъжна лудост –
земята ще остане
ако ти
внезапно си отиваш
и я губиш...


Автор - murcony

16.07

сряда, 1 юли 2009 г.

РАЗХОДКАТА

*


Пътепис в строфи

Научихме за място живописно -
природен резерват със скъп хотел.
Веднага да го посетим поискахме,
да го открием дадохме
си цел.

Попаднахме във малко, кротко селище,
сред хора с неизвестен диалект.
Упътиха ни -
в планината бил хотелът,
"Луксозен - казват -

а звездите - пет".



Плени ни аромата на пътеката.
Подаваха ни клоните ръце.
С тях вярвахме - ще стигнем тъй далеко,
където иска жадното с
ърце.



Мостче дървено. Рисковани са стълбите.
В беседка ни поведоха едвам.
Държахме парапетите.
И гълъби

ни пееха - побързайте, натам.




А насекоми непознати за очите ни
ни се представяха - "това сме ний.
Различни сме от хората, но истински" -
жужаха те над нашите
глави.

Камъните в стълба се превърнаха -
опора в криволичещия път.
Сърцата ни Природата об
гърнаха,
с Природата се сля и нашта плът.







Но изведнъж усетихме промяната.
Пътеката посърна

и се сви.
Във нереалност стъпихме замаяни,
а паяжина в мрак ни улови
.



Пътеката разплака се.
И локвите
разкъсваха я сякаш на петна.
Препречиха ни пътя стари борове,
а скални форми пра
веха стена.



Пък храстите - като коси на вещица -
се вкопчваха със своите бодли.
Безпомощни се чувствахме.
Заклещени.

Разходката започна ... да боли.



Със гняв над нас жужаха насекомите
и ни предупреждаваха - "до тук"!
И въздух не усещахме озонен,
гората не издаваше и зву
к.

"Назад, назад - пътеката изричаше -
там няма мост, ни брод.
там няма път".
Бе крайно време да смениме ритъма.
Не бе за нас жадувания кът!






Дрехи, пълни със смут, с изтощение
плачат тихичко -
мокри от пот.
Мрачно плачеше нашето зрение -
до целта не намерихме бр
од.

После дълго обсъждахме случката -
дали нужно бе с автомобил,
с чисти дрехи, маршрута проучили,
да намерим хотела
-
със стил!

Може би със вида на туристи,
неугледни за хорски очи,
изподрани в пътеки скалисти -
щяхме много да се отли
чим

от богатите, чисти и свикнали
да угаждат на всеки каприз!
Не е мястото наше сред пикници
и сред лукс -
на хотела-сюрприз!

И добре, че пътеката, мил
ата,
ни възпря - да не ходиме там.
Сетива, красотата поискали
не желаят петзвездния храм!

Не мечтаем с мечти на богат
ите,
а богати сме с нашта мечта!

И успяхме - пирувахме с в
ятъра,
НЕ в хотел със петзвездни места!







01.07.2009