Ти си цяла Планета със душа - Океан! Аз пристъпвам на пръсти в тази странна феерия! Ти си огън във лятото. Танцът - жив. Измълчан... Но възпят във легенди, сонати... и прерии...
Ти си трудна сълза. Дълго гълтана. Вик! Че сълзата се спусна - за горчивото вкопчена! И опари душата ми със Живот - многолик, и остави следа - като огън започната!
Плачат неми дърветата - нестинарско хоро... Огън! Огнена! Кладите - те подмамват във тъмното. Във жарава обречена - със разлято ведро - да не могат да гаснат искрите несбъднати!
Танц с икона танцуваш във екстаз. И боли. Но лице - озарено, добро и пречистено... А душата прободена от милиони стрели! Горда, Бяла, Красива - Вдъхновена и истинска!
И препускат конете... И утихва денят... Възродени, мечтите се във песни превръщат... Ще намерим ли Пътят... и дали има Път... Или има Горене и Живот за преглъщане!
Една обикновена малка стая. Един голям прозорец от звезди. Приеха ни - самотни и премръзнали, объркани от чувства и въздишки.
Ти ме изпълваше цялата - мен - като вода свойта мъничка ваза. Тогава Времето замря, че може да се спре доказа, че можеше да спре.
И раждаха се чувствата във тъмното. Треперехме, не бяхме сигурни във тях, и искахме, когато се разсъмне, денят да преобърне всеки страх. Премина като в унес тази нощ. Не знаехме - объркани и гладни, копнеещи за нежност и любов, дали бе приказка, или реалност.
Не помня даже как се разделихме, но чакахме отново да се срещнем.
Сега съм тук сама, но теб те няма... Прозорчето е тъмно без звезди. Не светвам лампата и знам, че тъмнината ще връща твоя образ отпреди.
Пространството и Времето ще връщат щастливите ни мигове назад. И ще разказват, как се е родила една Любов във този малък свят.
Този стих е вдъхновен от актуалните събития в обществото, свързани със свободата на словото и на личността. Нека не бъдем слепи и да не вярваме на тези, които "обещаваха спасение".
Аз вече знам - дъждът ще ни настигне на билото на истинската жажда, и всяка капка става на верига, в която океани ще се раждат.
Дъждът ни обеща да ни пречисти, да ни дари със странния си шепот, да ни разкрие непознати истини, да съживи зениците ни слепи.
Напуканите устни закопняха свободно да говорят. Дълго чакаха с живителните струи да се слеят, и да прекъснат плахото мълчание.
Ще искаме ли сушата тогаз? ще молим ли отново да сме пленници? Да се яви отново оня глас, със който обещаваха спасение!
Ще молим ли блатата за звезди, а облака - за ново пълнолуние? Или ще чакаме дъждът да набразди следите от полепналия ужас!
А после и дъждът ще си отиде, оставил във душите ни копнежите... По начин нов живота си ще видим, изпълнени със новите надежди!
И колкото и да гледам, да се взирам, пустинното небе тежи над мен, като безплодна лира. Не че небето в мен е празно, не че реките в мен са мъртви, не че градовете в мен са неотзивчиви, и като пустинни вихри по улиците ме въртят из тях. Защото не предвидих сушата, защото хвърлях камъни по всички изворни места. И навред се разпилявах. И на дребно се раздавах, без да се пестя...
