НАДЕЖДА

 

Този стих е публикуван в блога. Публикувам го отново, защото най-точно отговаря на състоянието ми в момента.

За съжаление - сриването на илюзиите е болезнено !!!

Мога да го преживея, мога и да забравя, но не искам да се примиря с това, че хората в България се промениха.

 

Роди ме Вселената - да раздавам Надежда,
Надежда за дързост, за обич и прошка.
Надежда за път през пустинни премеждия,
Надежда за ритъм във клубове нощни.

Взех частица от облака - 
да раздавам промяна,
на форми, изграждащи смисъл в сърцата.
Бях ту облак, ту дъжд, ту сълзи - разкаяние
и посях семена на съдби по Земята.

Тръгнах смело сред камъни, 
но пътеки отвесни
израниха краката ми - и не можех да ходя.
Не можах във гранит 
да превърна сърцето си
и избягах при птичите чудни мелодии.

Сбирах късче по късче 
тъй желаната мъдрост.
Махах було след було - 
да надзърна във тайнството,
за живота, смъртта, за желано пребъдване -
и това, що узнах - на света да разказвам...

Но видях ослепели и объркани хората,
с вкаменени сърца, оглушали от крясъци,
разтопени от страх, от печал и умора,
примирени с насилие, с вени прерязани!

Аз подавах Надеждата - а ми даваха чекове
и търгуваха с нея човешките демони.
Аз дарих мъдростта - за да служи за лек,
но се сблъсквах с душите - 
от завист обземани.

И Надеждата свърши. Паметта обедня...
Аз самата не знаех накъде да поема...
С ослепели очи за нелепа война,
прикована от страх - със прерязани вени!

И тогава започнах Надежда да прося.
Дайте малко и вие - 
да напълним в торбичката.
Не достига за всички, 
но по малко ще носим -
да запазим великия дар -
да обичаме!