ДРУГИЯТ НАЧИН ДА СПРЕШ

На дъното на веселата стая
се разгоря утаечно съмнение.
Гори ме път - самотен до нехаене,
и скри - внезапно търсено - знамение.

Един безлик портрет, полят със вино,
ще пазя на стената - да не проси,
защото впримчен в иск - за нямо кино -
ще гълта пак излишните въпроси.

Безропотно кервана си пътува,
напук на кучета, които лаят.
Камила втора гърбица издува -
пустинята... обича да не знае...

Чистилището е като превръзка,
коята крие грозните ни рани.
но с хляб в ръка - замеряме се дръзко,
и никой не желае да го хване!

На стаята замислена във края
се крие част от мойто постижение.
А мислите и паяжина ваят,
за да го хванат - даже и в движение.

И хваща всички пътища със нея...
и хваща мен - замислена черупка,
която няма да се върне пак на кея,
защото е влетяла... в черна дупка!

 

ЛЪЖАТА

Лъжата програмирана е в гените.
В животните нарича се мимикрия.
В нощта предметите превръщат се във сенки -
не дават в същността им да проникнем.

И хората характера прикриват
и слагат маски - с външност, с поведение...
Че случва се от толкоз много криене
да заблудят със маските и себе си!

Човекът МОЖЕ да излъже себе си.
От всички твари - само той успява.
Живее в свят - човешкото погребал -
на всички хора, че е друг, внушава!

Залъгва себе си, че е богат, безсмъртен,
че млад е и. големи са мечтите му!
Че може всички пречки да изкърти -
около него да се завъртят звездите...

А после...
се залъгва, че е беден,
че е нещастен, някой му е длъжен!
Че всички са напред, а той - последен -
оплаква се, мърмори, лъже, лъже!

Прикрива се, когато е нещастен,
и се напива с вино - да е силен!
Прикрива се, да не показва щастие,
за да не би съседът да завиди!

Когато слаб е - става арогантен -
не бие другите, а бие се в гърдите.
Когато мрази пък - се прави на галантен,
и вярва - обожават го жените!

Но... уморен и изтощен до смазване,
се пита - кой съм аз, защо, къде съм?
Но жалко. Няма нищо тук за казване -
изгубил се е
с ничия намеса!

МЪГЛАТА

Явява се неясно очертание,
като че ли - изплъзнато от нищото.
А фигурата бавно се извайва
и с плътност тя пространството насища.

Очите ти пространството обгръщат.
Лицето къв земята се навежда...
Поглеждаш ме, към себе си се връщаш
и... повече не ме поглеждаш!

Познах те! Нямам сили да извикам!
Позна ме. Знам. В устата ми горчи.
Поисках да не бях видяла никога
присъдата в любимите очи.

Позна ме, но мъглата те погълна.
За миг дори при мен да беше спрял!
За миг поне магията да върнем
на пламъка, в душите ни горял!

За миг да си припомним красотата,
която изживяхме като блян...
Съдбата ни един към друг ни прати
да продължим съня неизживян!

Но... ти отмина в своя свят забързан,
и скри се във мъглата - кадифе...

В живота ние вечно много бързаме,
пропуснали мига на свойте феи!