ОТЧУЖДЕНИЕ

Безкраен небосвод - звезди недостижими
И път от стъпки - в грешки незабравени
Пътуват спомени, шептящи нямо име
Във тъмен брод сълзите са удавени

А в края - има мрак стаен в очите ни
Тълпа блуждаещи , самотни скитници...
Студът в душите чувстваме мъчително.
Безмислени ли са мечтите - питаме.

Усмивки лицемерни заслепяват ни
и алчност в погледа потъпква любовта ни
Заблудата - безмислена - изравяме
Доброто - чака в спомени замаяни.

ЗАВЕЩАНИЕТО НА МЪДРЕЦИТЕ

Заключени на тежкото с печата

на някакъв отрязък - холограма,

очакваме поредното зачатие

да ни предложи страстната си драма.

На дъното на чашата ли - всичкото

ще го открием - мислейки - не мислим...

Разпръснати, събрани в много личности,

приели ОЩЕ времето за истина.

Изписваме десетки пълни листове,

а после - гневно хвърляме ги в коша,

а времето притиска ни неистово,

и пречат ни безсъниците ОЩЕ.

А някой ще разрови във боклуците

и ще подскочи с вик на откривател,

че някаква си тайна - ненаучена

на място ТОЧНО някой му е пратил...

Какви събития обичат

да се случват заедно -

е древната китайска поговорка.

Такъв въпрос дали сме си задавали,

дали си спомняме синхронните истории?

Къде ни води пътят - осъзнаване

на старите завети - мъдреците,

които на въпросите задавани

ни отговарят - в притчи

и прикрито..


20.10.1990г.

НАУЧИХ

Параклисът на Св Йоан Рилски

Пътеката ме грабна, взе ми силите
и умори до крайност сетивата.
Понесе ме към тайнственото било
в параклис малък, с Божие разпятие.

Изви се между клюмнали дървета,
със клоните, наведени надолу.
А храстите косите си разплетоха,
да ме упътят, без да съм ги молила.

Надникнах във молитвената зала,
със развълнувани очи погледнах,
да видя образа Ти, свещи да запаля,
да се помоля пред икона бледна.

А после със водата чудодейна,
със зов на жажда устните се сляха.
Скалата Ти изпречи се пред мене
и до гранита аз пристъпих плаха.

Краката ми сами се изкачиха,
решили мислите да изпреварят.
Душата ми разтвори се пречистена!
Пред мене цяла дишаше България!

Параклисът с вековната история
изпълни ме и даде ми душата си!
Дали ще можем пътя да повторим!
Пречистения път
и Твойта святост!


18.08.2009г.

ПЕСНИЧКА ЗА ХОРАТА (да се пее пред Бог)

***
Скъпи приятели,
Не съм ви забравила. Не съм се изчерпала. Бях на почивка и правих равносметка на творчеството по принцип, на изкуството. Най-вече на хората. Хората с техните начини да "оцелеят" прегазвайки други себеподобни около себе си. Хората, които ще те наранят, след това ще излъжат, че те обичат, че обичат творчеството ти. Хората, които те съветват да бъдеш инат, да се бориш със зъби и нокти с... Живота(великия дар), с приятелите, за да не разкрият слабостите ти.
Хората, които почти се кълнат, че не лъжат, а те съветват НИКОГА да не се разкриваш, да не показваш слабост, "Защото приятелите само това чакат - и ти забиват нож в гърба"!

"Бъди ИНАТ - съветват, бъди борбена на всяка цена! Това било печелившата стратегия. Да не показваш слабост, страх. О лицемерие! А пишат коментар на моите стихове за лъжата - също толкова лъжливи, колкото е душата им!.

Сега искам да ви напиша един стих на поетесата Елица Мавродинова. Не я познавам . Разтърси ме много.
Скоро ще опиша своите трансформации и какво се преобърна в душата ми. Обичам ви много!

***

Видях една невидима жена
на ъгъла на "Шипка" и умората.
Продаваше гевреци на дъжда,
откакто бяха твърде сити хората.

И явно съм приличала на дъжд,
защото ми протегна несъзнателно
надежда от вода, сусам и ръж
и спъна, без да иска, суетата ми.

Видях я. И за миг от изненада
зениците й станаха гевреци.
Не помнеше от много, много млада
да бяха я поглеждали човеци.
...
За първи път поисках да говоря
(на ъгъла на "Шипка" и живота)
със Тебе, Боже. Простичко. За хората.
Не се сърди на хората, защото

те щяха да са други, ако знаеха,
че, сгушена под старите тополи,
на ъгъла на "Шипка" и безкрая,
една жена продава ореоли.

ЗЕМЯТА

*

Земята диша. Жива е, усеща,
когато нараняваме снагата и-
За болката и нека да се сещаме,
че Тя е дом - да и дадем наградата.

Дали ни разпознава? Или ние
сме само като някакви бактерии.
В невежеството си кръвта и пием,
подпалваме гори, поля, и прерии.

Земята се гневи. И реагира.
Размества земни пластове. Изригва.
Да се замислим. И да я разбираме.
С любов към нея във всичките ни мигове!

ЗЕМЯ

Земята ще те чака –
само тя,
когато се завръщаш
тихо в себе си
и търсиш дом,
и имаш много самота –
земята ще те стопли
във ръцете си...
Земята ще те помни –
само тя,
когато ветровете
са забравили,
че ги обичаш
(любовта е вятърна игра),
земята ще е нежна
и очакваща...
Земята ще те търси –
само тя,
когато всичко е изгубено
и вярата
е само шепа мъртва прах,
а няма път назад –
земята ще остане,
когато другите си тръгват
и боли,
когато болката е страх
и тъжна лудост –
земята ще остане
ако ти
внезапно си отиваш
и я губиш...

Автор - murcony

16.07

РАЗХОДКАТА

*

Пътепис в строфи

Научихме за място живописно -
природен резерват със скъп хотел.
Веднага да го посетим поискахме,
да го открием дадохме си цел.

Попаднахме във малко, кротко селище,
сред хора с неизвестен диалект.
Упътиха ни -
в планината бил хотелът,
"Луксозен - казват -
а звездите - пет".

Плени ни аромата на пътеката.
Подаваха ни клоните ръце.
С тях вярвахме - ще стигнем тъй далеко,
където иска жадното сърце.



Мостче дървено. Рисковани са стълбите.
В беседка ни поведоха едвам.
Държахме парапетите.
И гълъби
ни пееха - побързайте, натам.




А насекоми непознати за очите ни
ни се представяха - "това сме ний.
Различни сме от хората, но истински" -
жужаха те над нашите глави.

Камъните в стълба се превърнаха -
опора в криволичещия път.
Сърцата ни Природата обгърнаха,
с Природата се сля и нашта плът.

Но изведнъж усетихме промяната.
Пътеката посърна
и се сви.
Във нереалност стъпихме замаяни,
а паяжина в мрак ни улови.

Пътеката разплака се.
И локвите
разкъсваха я сякаш на петна.
Препречиха ни пътя стари борове,
а скални форми правеха стена.

Пък храстите - като коси на вещица -
се вкопчваха със своите бодли.
Безпомощни се чувствахме.
Заклещени.
Разходката започна ... да боли.



Със гняв над нас жужаха насекомите
и ни предупреждаваха - "до тук"!
И въздух не усещахме озонен,
гората не издаваше и зву к.

"Назад, назад - пътеката изричаше -
там няма мост, ни брод.
там няма път".
Бе крайно време да смениме ритъма.
Не бе за нас жадувания кът!

Дрехи, пълни със смут, с изтощение
плачат тихичко -
мокри от пот.
Мрачно плачеше нашето зрение -
до целта не намерихме бр од.

После дълго обсъждахме случката -
дали нужно бе с автомобил,
с чисти дрехи, маршрута проучили,
да намерим хотела -
със стил!

Може би със вида на туристи,
неугледни за хорски очи,
изподрани в пътеки скалисти -
щяхме много да се отли чим

от богатите, чисти и свикнали
да угаждат на всеки каприз!
Не е мястото наше сред пикници
и сред лукс -
на хотела-сюрприз!

И добре, че пътеката, мил ата,
ни възпря - да не ходиме там.
Сетива, красотата поискали
не желаят петзвездния храм!

Не мечтаем с мечти на богат ите,
а богати сме с нашта мечта!

И успяхме - пирувахме с в ятъра,
НЕ в хотел със петзвездни места!

01.07.2009

ТОЙ И ТЯ

*

Т Я

Тя ходеше премръзнала от нямане
за образа на мъж, пленил сърцето и.
Бездънна бе душата - като ямата,
в която дълго търсеше ръцете му.

Намери спомена - поизбледнял и прашен,
покрит със плетеница от заблуди.
Погледна образа
и много се изплаши!
Но топъл бе, замислен и учуден.

Извади чувствата -
в сърцето и погребани,
изтри сълзите на ужасната раздяла.
Не предполагаше, че е така потребен -
във самотата тя напипа... бялото...

И доизмисли старите събития,
и заличи петна полепнал ужас.
Откъсна си мечтите -
сред разбитите...
Но знаеше - живее сред илюзия.

Засвети нощем нейният прозорец
и стопли се премръзналото тяло.
Родиха сънища забравените щори,
но знаеше -
мираж бе ТОЙ изцяло!





Т О Й


Прозорците са тъмни през деня -

навярно светлината са поели...
Един прозорец грабва ти съня,
от него вае своите къдели.

Във него - ТОЙ - изровил твоя лик,
че търсил те е дълго във тълпата.
Направил е портрета ти - велик,
недосегаем в чуждите обятия.

Поставил те е на пиедестал -
не знаел колко много си му нужна.
За твоето присъствие би дал
милионното безмислено събуждане.

За себе си те е измислил той,
но ти си истинска -
по-истинска от него!
Не го прогонвай -чудния герой -
защото ТИ на него си потребна!

РОЖДЕНИЯТ МИ ДЕН

18.06.2009

В най-хубавия месец на годината,
най-свежия и яркия за мен,
аз отброявам крачките преминати
до днешния -
най-мой от всички - ден!

Зелен воал пред нас се е разпръснал,
погалил нежно морната Земя.

А паяжините чертаят пръстени
от светлина
в трептяща мараня.

И звуците усилват се в ушите ни -
симфонии от гения - творец,
и нереални шалове пришити са
навсякъде -
във празничен венец!



Нощта - сега е призрачно-мистична,
със лунни сънища - разпръснати навред.
И всеки стъпил е във стаичка различна,
унесен в своя сън - лети напред!

Мечтите се превръщат във балони
и се загубват в канещ небосклон,
за да зарадват - може би - милиони
очакващи сърца сред вик и стон.

Родих се да раздавам свойте песни -
ще подаря на всекиго от вас.
Във тях е моята душа поместена -
да ви помогне в някой труден час.

Да ви зарадва може би със нещо,
понякога духа да утеши.
Във тях съм сбрала стонове човешки
и сънища, и сбъднати мечти.

Това са някои от моите любими стихове.
Ако искате да ги прочетете, кликнете върху заглавието.

* * Вълшебница




* * Дреха на Вечността




* * Пясъците на Времето




* *Не казвай сбогом




* * Огледалото




* * Неписана приказка




* * Талисман

* * Огънят

18.06.2009

ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ЛЮБОВ

* * *
ОБРЕЧЕНОСТ - акростих













Очите ни - без острови. Отново...

Брегът в безименни бои бездейства

Река ли съм - в руини да се ровя

Единствено елмазена наесен...

Човек съм. С чувства чакани - чистилище

Екрани на ехидно електричество

Но някак си , набързо, в нощи ничии

Очи се овъглиха от... отричане!

Смутиха собствените сили - свърши се!

Това ли бе тоталното ни търсене?

ОБИЧАМ ТЕ - акростих

Отново се озъртаме в оазиси

Безкрайни багри в бреговете буйстват

Искрите и до днес не са изгаснали

Часовници чертаят чисти чувства

Акации акрилни си намятаме

Мистичен мрак моментите намества

Тогава търсят се - треперещи телата ни

Единствени в елмазената есен!

ОБИЧАМ ТЕ

ПРИЕХ ЩАФЕТАТА ЗА ИГРАТА

* * *

КЪМ СЕБЕ СИ

Винаги бягам от някого.

Винаги бягам от нещо.

Бягам от тъмните улици.













От нереални надежди.

















Бягам от срещи,

















от вещи,












Бягам от думи - боли ме...











Само от себе си - ей Богу -
все още не мога да избягам!



















Винаги мисля за някого.
Винаги мисля за нещо.











Мисля за силните страсти,

















Мисля за светли копнежи


















Мисля за срещи, промени,

лутам се в болки и истини.














Само за себе си - ей Богу -
нищо не мога да измисля!

















Пак се завръщам при някого.
Пак се завръщам към нещо.

Тръгвам по тъмните улици,














връщам се в своите надежди,

















бързам за срещи със хората,

















думи и мъки просрещам.














Само със себе си - ей Богу -
все още
не мога да се срещна















Наистина - тук, в блоговете никой не ме познава.
Не ми е трудно да разкажа за себе си, но има толкова много неща за разказване, че не биха се поместили в няколко точки. Нека започна така -

--- Обичам партньора си. Връзката е споделена и преминала изпитанията на трудностите. Като част от мен го усещам.

---Обичам приятелите си. Непрекъснато се старая да ги зарадвам с нещо. Ако може - да дам подкрепа. Мисля, че приятелите са моето семейство. Много съм общителна, много съм бъбрива. Искам все повече хора около себе си. не съм привързана към една приятелка, всички са приятели!

--- Обичам пътешествията, разнообразието, компаниите, купони (напоследък по-малко). Изкарала съм ВСИЧКИ възможни курсове, които са ми попаднали пред очите. Имам 100 хобита. Не скучая със себе си. Чета, прочела съм повече книги, отколкото другите. Обичам МНОГО изкуството!

--- Отрицателни качества -

Много съм разсеяна, отплесвам се и понякога не преценявам кое е най-важното за вършене.

Вечно си забравям и губя предмети. Губила съм си три пъти дамската чанта със всички документи в нея! поне дузина чадъри и други аксесоари.

Малко са нещата, които довеждам до края. Паля се бързо, но като се наситя, и бързо угасвам. Затова пък - ако нещо достатъчно силно ме увлече, то остава за цял живот.

Избухвам. Не успявам да преброя до 100, казвам си всичко, както го мисля за момента. Не умея да крия състоянието си, да извъртам. Никаква "дипломатичност". Хората трябва да знаят - кое в постъпката им ме наранява.

Не умея много (да не кажа - никак) да изслушвам. Прекъсвам човека, измествам темата, без причина - просто съм се сетила за нещо друго. Лошо!

Не умея да споря. Сентенцията, че в спора се ражда истината - не важи за мен. Понякога не отстоявам мнението си, въпреки че съм права.

Не съм особено борбена. Сентенцията - целта оправдава средствата - не се отнася до мен. Предпочитам да се отдръпна.

Абсолютна индивидуалистка съм. Не признавам авторитети, началници и пр. Всъщност - почти съм нямала шеф. Но не умея да работя и с подчинени. Което означава, че най-добре е да съм шеф на себе си :)

Перфекционистка - всичко трябва да бъде направено по точно определен начин!

--- Не обичам -

Интригите. Седи си човекът и мисли какво са спретне на някого - просто така - за разнообразие. Всички клюки ги разбирам последна!

Ужасявам се от фанатизма във всичките му форми!

Лъжата и лицемерието. Не умея да лъжа. Изключение правят фантазирането, като разказвам някаква случка. Доукрасявам си я!

Не обичам някой да ми казва какво да правя. Да ме контролира. Никакъв шанс.

В живота си съм имала възходи и падения, мисля че моят е най-интересния живот.
Не са точно седем точки, но подточките са доста!

* * *