Д Ъ Ж Д

Този стих е вдъхновен от актуалните събития в обществото,
свързани със свободата на словото и на личността.
Нека не бъдем слепи и да не вярваме на тези, които "обещаваха спасение".





Аз вече знам - дъждът ще ни настигне
на билото на истинската жажда,
и всяка капка става на верига,
в която океани ще се раждат.

Дъждът ни обеща да ни пречисти,
да ни дари със странния си шепот,
да ни разкрие непознати истини,
да съживи зениците ни слепи.

Напуканите устни закопняха
свободно да говорят. Дълго чакаха
с живителните струи да се слеят,
и да прекъснат плахото мълчание.

Ще искаме ли сушата тогаз?
ще молим ли отново да сме пленници?
Да се яви отново оня глас,
със който обещаваха спасение!

Ще молим ли блатата за звезди,
а облака - за ново пълнолуние?
Или ще чакаме дъждът да набразди
следите от полепналия ужас!

А после и дъждът ще си отиде,
оставил във душите ни копнежите...
По начин нов живота си ще видим,
изпълнени със новите надежди!





И колкото и да гледам, да се взирам,
пустинното небе тежи над мен,
като безплодна лира.
Не че небето в мен е празно,
не че реките в мен са мъртви,
не че градовете в мен са неотзивчиви,
и като пустинни вихри
по улиците ме въртят из тях.
Защото не предвидих сушата,
защото хвърлях камъни по всички изворни места.
И навред се разпилявах.
И на дребно се раздавах,
без да се пестя...