НАДЕЖДА

 

Този стих е публикуван в блога. Публикувам го отново, защото най-точно отговаря на състоянието ми в момента.

За съжаление - сриването на илюзиите е болезнено !!!

Мога да го преживея, мога и да забравя, но не искам да се примиря с това, че хората в България се промениха.

 

Роди ме Вселената - да раздавам Надежда,
Надежда за дързост, за обич и прошка.
Надежда за път през пустинни премеждия,
Надежда за ритъм във клубове нощни.

Взех частица от облака - 
да раздавам промяна,
на форми, изграждащи смисъл в сърцата.
Бях ту облак, ту дъжд, ту сълзи - разкаяние
и посях семена на съдби по Земята.

Тръгнах смело сред камъни, 
но пътеки отвесни
израниха краката ми - и не можех да ходя.
Не можах във гранит 
да превърна сърцето си
и избягах при птичите чудни мелодии.

Сбирах късче по късче 
тъй желаната мъдрост.
Махах було след було - 
да надзърна във тайнството,
за живота, смъртта, за желано пребъдване -
и това, що узнах - на света да разказвам...

Но видях ослепели и объркани хората,
с вкаменени сърца, оглушали от крясъци,
разтопени от страх, от печал и умора,
примирени с насилие, с вени прерязани!

Аз подавах Надеждата - а ми даваха чекове
и търгуваха с нея човешките демони.
Аз дарих мъдростта - за да служи за лек,
но се сблъсквах с душите - 
от завист обземани.

И Надеждата свърши. Паметта обедня...
Аз самата не знаех накъде да поема...
С ослепели очи за нелепа война,
прикована от страх - със прерязани вени!

И тогава започнах Надежда да прося.
Дайте малко и вие - 
да напълним в торбичката.
Не достига за всички, 
но по малко ще носим -
да запазим великия дар -
да обичаме!

ДОКОСНАТА ОТ МОРЕТО

* * *

* * *

Гласът на нощ далечен заехтя
и с тъмната си същност се надигна.
А слънцето се спусна от върха -
до хоризонта бляскаво достигна.

А залезът не се подв0уми -
на слънцето последни отпечатъци
събра, за да останат пак сами
вълните - без мозаечни отблясъци.

Наситеният гребен на вълна
остана сам, без бялата си грива...
И друга бе - не както през деня -
загадъчна, невиждана и сива!

Морето ни подсети, че е с нас,
че е бездънно - бяхме го забравили.
От бездната се чу далечен глас,
отломъци и звуци да прибави.

Отгоре сме те гледали, Море,
а ти си имаш пътища в недрата!
Добре, че е нощта, да разберем
под скритата повърхност на нещата.

И тъй - седя сред тъмно и звезди,
усещам пясъка и тялото го чувства.
да претворявам, както и преди
от облак - бряг!
Това си е изкуство...

* * *

НЕПОЛУЧЕНО ПИСМО

* * *

Неполучено писмо
във забравен джоб открих -
като някакви пари,
променили свойте стойности.
Като някаква въздишка,
преживян, забравен стих.
Но защо ли се почувствах
като вятър неспокойна?

Неполучено писмо.
Няма име. Ни адрес.
Тъмна сянка се опитва
хоризонта да засенчи,
Любовта да помрачи,
с капки дъжд - като протест -
на невинен светъл танц,
със морал жесток попречила!

Чувам звуците откъслечни -
като писък от затвор -
на пленена птица, търсеща
за съвети Небесата...
Но решетката и пречи,
Небесата са отворени...
Как към тях да полети,
щом са вързани крилата и!

Неполучено писмо...
Явно дълго съм го чакала -
да ми каже тези думи
в самота, в среднощни прерии...
Ала техните следи...
разпилени са навсякъде,
както вятърът просвирва
писък в струните на нервите!

Явно дълго съм го чакала...
И забравила съм смисъла...
Акварелни стиховЕте
до ума ми не достигат...
Не разбирам нито дума.
Питам - аз ли съм го писала?
Ала смисъла разтърсва ме
и илюзиите срива!

РОЖДЕНИЯТ МИ ДЕН

*

Премина годината - в трудност
и щастие!
Раздърпа ме цялата в двата ми полюса.
Разклати ме - както не бе ме разклащала!
Да нямам такива години - помолих се!

Поглеждам цветята и казвам "Обичам ви",
защото във вас се съдържа Живота!
Поглеждам ятата - кръжат над тополите -
като стрелка са в стремежи за полети!

Поглеждам дървото и казвам "Обичам те"!
Листата докосвам и с тайнство се сливам.
И в тази секунда молитва изричам,
в която душата си цяла изливам!

Поглеждам Живота - кипящ и задъхващ се,
и казвам - "Поспри! Три желания имам!
Едното -
мечтите ми да не пресъхват,
със жива вода ме напивай, спаси ме!

А второто -
в хората дай ми доверие,
през маските дай ми очи - да надничам.
И правилни думи за тях да намеря,
защото ...
все още и тях ги обичам!

И трето -
пази ме от дни безполезни,
без всякаква стойност край мене преминали.
И дай ми желязо във крехките глезени -
в препятствия смело със тях да премина!!!

Така се изниза годината.
Свърши се !!!
Какво се е случило - Господ ще каже!
Какво ще се случи - с крилата прекършени -
дори да мечтая не стига куражът ми!

QUO VADIS HOMINE

Photo by Rick Blackwell

Изчезва чистата любов
във новото хилядолетие...
За разпри всеки е готов,
добрите думи са с ... билети!

По-рядко думи топли днес
се чуват искрено от някого.
Забързан ден, умора, стрес,
автомобили, бързи влакове...

Къде ли ще ни отведат?
Дали намерили са пътя ни?
Съмнения във нас пълзят,
а мозъците са размътени!

Днес не е време за мечти -
мечтите в банките са скрити,
да трупат лихви! И почти
са от главите ни изтрити.

Днес не е време за любов -
стратегия в живота трябва.
Да купиш всичко си готов
и само вещите те радват.

По-важен е такъв живот -
с пари и власт. И кариера.
Човек превръща се във скот,
покой не може да намери...

След сто години, може би,
ще се превърнем в механизми.
Сърцата - помпи със тръби -
и студ телата ще пронизва.

А всички чувства без следа
в такова тяло ще изчезнат...
Без въздух, слънце и вода
усещат, че ги тегли бездната...

И само в книги ще четат
децата ни - какво са чувствата.
Какъв ли път ще изберат
с души - безлични и изкуствени?


Wild & Bond- Hipnotic

ПОЛЕТЪТ НА ИКАР - 1

Не искам да съм птица - да летя!
Усещам, че в съня си съм го правила...
Че птицата е толкоз дръзка. Тя
от гравитацията пак се е избавила!

Знам - ярка светлина ще изгори
очите ми. Какво ще видят - слепи?
Дали ще видят китните гори,
или пък странните огромни степи?

Ако съм птица с огнени крила
ще изгоря - като Икар от Слънцето!
Но ако няма слънце, а мъгла
ще се превърна в малко, тежко зрънце.

Със сигурност не бих видяла Свят.
Защо съм тук - ще пита ме сърцето.
И ще политна бавно пак назад -
разбирам, че далече е Небето.

Не е за мен да мога да летя -
най-лесно е да паднеш от високо...

Земята има много красота -
огледах се! Научих си урока!

Kansas - Dust In The Wind

От стихосбирката "Полетът на Икар"

Антоанета Иванова - Jackie

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ

Крещящо се нуждаем от промяна,
а тя започва от самите нас.
Боли, когато старата премяна
заместим с броня, с катинар без страст.

Боли, когато гълтаме сълзите,
усмивките зашиваме с конци.
А в много срещи - с чаши недопити -
измъкваме се ний като крадци.

Стотици като нас стоят отвънка
с лъжовен грим, със каменни сърца.
А щпаги се кръстосват тежко, звънко,
утехите смаляваме в зрънца.

Да срежем бронята.
Да махнем железата.
Със дух и сила да се облечем,
и между нас да сринеме стената.
Навярно ще боли,
но не съвсем!



Serj Tankian - Sky Is Over

УМОРИХ СЕ

Уморих се. Чувствам се студена
от лъжи и хорско лицемерие.
А душата сякаш осквернена е,
че изгубих хорското доверие.

Пиша стихове. За хората ги писах -
да им вдъхна своята Надежда.
Но в илюзиите си улисана
ме оплетоха в невидимата прежда!

Уморих се да съм контролирана
и заплахи явни да поемам.
Търсиха ми кУсури! Намираха!
искаха да бъда ... съвършена!

Уморих се от манипулации,
от учители - как трябва да живея!
Баста на фалшивите овации!
Щом е тъжно - няма да се смея!

Думата "приятел" е ... изчерпана.
Клуб по интереси се нарича.
Мислиш ли различно - ясно - черна си!
и омразата като река към теб потича.

Уморих се да губя приятели.
Без причина, а просто защото
не умея с лъжи и ласкателства
да пригласям на тяхното "мото".

Уморих се от техните мании
за Величие, за Богоизбраност!
Уморих се да слушам заканите,
да лекувам нанесени рани!

Уморих се от злост, отмъстителност,
и от критики, и поучения.
Как ли вечно да бъда бдителна
и нащрек за подобни мъчения?

Уморих се!!!

Прочетете още:

Лутане

Различни светове

Завръщане към себе си

ПЯСЪЦИ

Стоя сред някакъв си пясък...
И шум дочувам. На море...
В очите - хиляди отблясъци -
дали слухът ще разбере

неясни шумове долавяни?
Дочувам непознат език...
Легенди с Времето предавани.
Дали е зов? Или е вик?

Поемам в шепите си крясъци -
ранени пръстите мълчат.
Превръщат се в часовник пясъчен
и към земята се стремят.

Но аз не бързам. Знам, че може би
от мене Времето струи.
Извън стандартите наложени -
секундите да отброи.

Усещам Времето - застинало.
От мен зависи да го спра!
В душата вече липсва минало
и Вечността ще разбера...

ДРУГИЯТ НАЧИН ДА СПРЕШ

На дъното на веселата стая
се разгоря утаечно съмнение.
Гори ме път - самотен до нехаене,
и скри - внезапно търсено - знамение.

Един безлик портрет, полят със вино,
ще пазя на стената - да не проси,
защото впримчен в иск - за нямо кино -
ще гълта пак излишните въпроси.

Безропотно кервана си пътува,
напук на кучета, които лаят.
Камила втора гърбица издува -
пустинята... обича да не знае...

Чистилището е като превръзка,
коята крие грозните ни рани.
но с хляб в ръка - замеряме се дръзко,
и никой не желае да го хване!

На стаята замислена във края
се крие част от мойто постижение.
А мислите и паяжина ваят,
за да го хванат - даже и в движение.

И хваща всички пътища със нея...
и хваща мен - замислена черупка,
която няма да се върне пак на кея,
защото е влетяла... в черна дупка!

 

ЛЪЖАТА

Лъжата програмирана е в гените.
В животните нарича се мимикрия.
В нощта предметите превръщат се във сенки -
не дават в същността им да проникнем.

И хората характера прикриват
и слагат маски - с външност, с поведение...
Че случва се от толкоз много криене
да заблудят със маските и себе си!

Човекът МОЖЕ да излъже себе си.
От всички твари - само той успява.
Живее в свят - човешкото погребал -
на всички хора, че е друг, внушава!

Залъгва себе си, че е богат, безсмъртен,
че млад е и. големи са мечтите му!
Че може всички пречки да изкърти -
около него да се завъртят звездите...

А после...
се залъгва, че е беден,
че е нещастен, някой му е длъжен!
Че всички са напред, а той - последен -
оплаква се, мърмори, лъже, лъже!

Прикрива се, когато е нещастен,
и се напива с вино - да е силен!
Прикрива се, да не показва щастие,
за да не би съседът да завиди!

Когато слаб е - става арогантен -
не бие другите, а бие се в гърдите.
Когато мрази пък - се прави на галантен,
и вярва - обожават го жените!

Но... уморен и изтощен до смазване,
се пита - кой съм аз, защо, къде съм?
Но жалко. Няма нищо тук за казване -
изгубил се е
с ничия намеса!

МЪГЛАТА

Явява се неясно очертание,
като че ли - изплъзнато от нищото.
А фигурата бавно се извайва
и с плътност тя пространството насища.

Очите ти пространството обгръщат.
Лицето къв земята се навежда...
Поглеждаш ме, към себе си се връщаш
и... повече не ме поглеждаш!

Познах те! Нямам сили да извикам!
Позна ме. Знам. В устата ми горчи.
Поисках да не бях видяла никога
присъдата в любимите очи.

Позна ме, но мъглата те погълна.
За миг дори при мен да беше спрял!
За миг поне магията да върнем
на пламъка, в душите ни горял!

За миг да си припомним красотата,
която изживяхме като блян...
Съдбата ни един към друг ни прати
да продължим съня неизживян!

Но... ти отмина в своя свят забързан,
и скри се във мъглата - кадифе...

В живота ние вечно много бързаме,
пропуснали мига на свойте феи!

ТУКА И СЕГА

Jean Michel Jarre

Незнанието е съборен мост.
Човек се учи, за да съществува.
Понякога се чувства като гост,
че свръхреалност има, че сънува...

Наште сетива не ги измисляме -
те усещат
ТУКА и СЕГА.
Според тях - и Времето е истина,
цветовете, звуците, снега!

Ако си представим за секунда,
че очите ни не виждат цвят,
Природата и всяко цветно чудо
не ще го има в истинския свят.

В материя от атоми - в движение -
ще се превърне тази красота
Ще " виждаме" процеси нажежени!
Къде ще е познатото в Света!?

Ако си представим за минута,
че ушите не улавят звук -
какво в света от нас ще бъде чуто?
Какво са песните? Дъждовният капчук?

Защо тогава трябва да сме будни?
Какво ще правим денем, през нощта?
Какво със своя чар ще ни учуди.
Какво ще назовеме Красота?

Абсурдно е! Тогава да не мислим
КАКВО -
се крие някъде, отвъд...
Да чувстваме Добро и зло е "писано",
и нека минем дадения път.

И да настроим всяко възприятие -
да се насити
ТУКА и СЕГА.
Тогава ще достигнем необятното,
не ще го има грозното, превратното,
Ще има ВЕЧНОСТ
без въпрос - КОГА?

ЧУДОТО, НАРЕЧЕНО ЖИВОТ

*



*
За чудото наречено Живот
помислихме ли,
колко малко знаем!
В капана на житейските несгоди
не чувствахме в Природата ухание.

А чудесата случват се сред нас -
след листопада идва трудна Зима.
И само вярата ли Пролет ни поднася?
Дали сме сигурни за нас,
че Пролет има!

На всичко, що Природата твори
докоснали сме се до кръговрата.
Загубихме се в Тъмните Гори,
но Те
за да живеем са изпратени!

*

С Ъ Д Б А

Случайно заговорихме с приятели,
пленени от загадъчни въпроси -
дали е непроменлива съдбата ни
и всеки трябва своя кръст да носи.

Дали се сбъдват сънища, желания,
а символите - как ли се тълкуват?
И че насъв събития видяни
като познати някак ни се струват!

Дочувах смътно думите заучени,
че кармата не можеш да изтриеш,
случайности не могат да се случат
и от съдбата си не можеш да се скриеш!

Тогава аз си спомних впечатлена
какво прочетох в някаква си книжка.
Семейството - съвсем обикновено,
момченцето било е петгодишно.

Но забелязва майката загрижена -
започва да се вмъква сън ужасен.
Пораснал своя син в съня си вижда,
с характер непокорен, неподвластен.

Примамвали го върховете стръмни
със дивната си прелест и омая,
и виждала го как нагоре тръгва,
да покори планинските безкраи.

Пълзи напред, ръцете отмаляват,
краката се подхлъзват, пръст се свлича.
Снагата на умора се поддава,
а бездната го мами и привлича!

Не устоява хлъзва се надолу,
търкаля се сред грохоти и камъни...
Събужда се жената с вик от болка,
с треперещо сърце, със потни длани.

Сънят отне покоя и на дните.
Не му повярва, ала той се вмъкваше,
като стрела в сърцето и забита
и всяка нощ започна да я мъчи.

От ужас майката обезумяла,
решила да спаси
НАСЪН
сина си.
Със сила смайваща ръката премаляла
поела тя - и в камъка я вкопчила.

Момчето с изумително усилие
успяло да се задържи в скалата.
Краката се изпълнили със сила
и вкопчили се здраво към земята.

Събудила се майката - и чудно -
със вяра се изпълнило сърцето и.
Повярвала - насън, или във будност,
че може тя да си спаси детето!




Години минали. Детенцето порасло
и мамели го планините дивни.
По стръмните чукари се захласвало
и върхове решило да достигне.

Уплашила се майката тогава.
Отново за кошмара си се сетила.
Но на момчето му било забавно -
съдбата мамела към върховете!

И ето чудо! Също, както някога,
в съня - кошмар - повторило се всичко.
Момчето - здраво хванато в скалата,
почуствало, че в пропастта се свлича.

Но страннна сила - сякаш свръхестествена -
ръцете залепила за земята,
краката му нагоре изпълзели
и изкатерили внимателно скалата.

Тогава в смут момчето си припомнило
за майчиния сън, разказван често,
предупреждението и молбата,
която пренебрегвало с протести.

Потресено тогава осъзнало,
че майчината обич го спасила.
Сърцето му с вълнение замряло,
че Любовта Съдбата променила!

С Любов и Вяра ний сами предричаме
живота си, мечтите ни се сбъдват.
Достатъчно е силно да обичаме
и да не се боим
да бъдем първите!

Поздравявам приятелите за Първа Пролет

Позна ли простора по полет на птица,
понесла примамваща песен в полето!
Позна ли парада на празник приличащ -
последните преспи пустинни помете.

Потоци пълзят по премръзнали проломи
и плискат по плочите - в пяна превръщат се!
Пастелни полята привличат ни погледа,
а пътища прашни през тях ни прегръщат...

Помни и повярвай - престоят привърши,
прелитат познатите птичи послания...
Преглътнати писъци -
в поема превръщат,
поднасят преливащи в нас пожелания!

Пречистват от плесен, полепнала, портите.
Приканват към приказни, перлени паркове.
Прегръщаме пак преродена Природата!
Поспри! Поеми на простора поканата!

RADIOACTIVITY

Живееме в нещо, което наричаме Свят.

И се раждаме с нещо, което наричаме даденост.
И си мислим - Светът е до болка познат,
но така - от повърхностни истини - крадени.

Но дали е така, щом се втурнем в потока Живот?
И нима всяка мисъл, изява, емоция, действие,
не приемаме лично, и сякаш сме ние на ход,
като пионки, със крачици малки премествани.




Да така е - Светът е познат. И изчерпан е.
Всичко вече отдавна, във всеки вариант се е случило.
Парадокс - нашто минало сякаш сега е зачеркнато!
А пък има все още какво
и какво да научиме.

Не ви ли се струва, че вече е случено всичкото?
Не ви ли се струва, че яко буксуваме в сляпото?
Не ви ли се струва, че думи, които изричаме
не улавят, изпускат на нашата мисъл канапите?

Искам само да кажа, че сме в години - безвремие
Ще последва промяна... и ...Пътят отива нагоре.
Две хиляди, нула и нула и девет!
Тези нули - какви сетива ще отворят?

Представете си само, че очите започнат да виждат
и улавят, тълкуват лъчите на рентгена!
Колко нови неща - непознати към нас ще прииждат?!
А Светът! Колко много неща ще научим за него!

***
Зад видимия спектър за очите
се крият светлини непознаваеми...

Следва продължение.

Пролет

Лято

Есен

Зима

А сега накъде?

В очакване...

Краят на Времето