QUO VADIS HOMINE

Photo by Rick Blackwell

Изчезва чистата любов
във новото хилядолетие...
За разпри всеки е готов,
добрите думи са с ... билети!

По-рядко думи топли днес
се чуват искрено от някого.
Забързан ден, умора, стрес,
автомобили, бързи влакове...

Къде ли ще ни отведат?
Дали намерили са пътя ни?
Съмнения във нас пълзят,
а мозъците са размътени!

Днес не е време за мечти -
мечтите в банките са скрити,
да трупат лихви! И почти
са от главите ни изтрити.

Днес не е време за любов -
стратегия в живота трябва.
Да купиш всичко си готов
и само вещите те радват.

По-важен е такъв живот -
с пари и власт. И кариера.
Човек превръща се във скот,
покой не може да намери...

След сто години, може би,
ще се превърнем в механизми.
Сърцата - помпи със тръби -
и студ телата ще пронизва.

А всички чувства без следа
в такова тяло ще изчезнат...
Без въздух, слънце и вода
усещат, че ги тегли бездната...

И само в книги ще четат
децата ни - какво са чувствата.
Какъв ли път ще изберат
с души - безлични и изкуствени?

ПОЛЕТЪТ НА ИКАР - 1

Не искам да съм птица - да летя!
Усещам, че в съня си съм го правила...
Че птицата е толкоз дръзка. Тя
от гравитацията пак се е избавила!

Знам - ярка светлина ще изгори
очите ми. Какво ще видят - слепи?
Дали ще видят китните гори,
или пък странните огромни степи?

Ако съм птица с огнени крила
ще изгоря - като Икар от Слънцето!
Но ако няма слънце, а мъгла
ще се превърна в малко, тежко зрънце.

Със сигурност не бих видяла Свят.
Защо съм тук - ще пита ме сърцето.
И ще политна бавно пак назад -
разбирам, че далече е Небето.

Не е за мен да мога да летя -
най-лесно е да паднеш от високо...

Земята има много красота -
огледах се! Научих си урока!

От стихосбирката "Полетът на Икар"

Антоанета Иванова - Jackie

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ

Крещящо се нуждаем от промяна,
а тя започва от самите нас.
Боли, когато старата премяна
заместим с броня, с катинар без страст.

Боли, когато гълтаме сълзите,
усмивките зашиваме с конци.
А в много срещи - с чаши недопити -
измъкваме се ний като крадци.

Стотици като нас стоят отвънка
с лъжовен грим, със каменни сърца.
А щпаги се кръстосват тежко, звънко,
утехите смаляваме в зрънца.

Да срежем бронята.
Да махнем железата.
Със дух и сила да се облечем,
и между нас да сринеме стената.
Навярно ще боли,
но не съвсем!



Serj Tankian - Sky Is Over

УМОРИХ СЕ

Уморих се. Чувствам се студена
от лъжи и хорско лицемерие.
А душата сякаш осквернена е,
че изгубих хорското доверие.

Пиша стихове. За хората ги писах -
да им вдъхна своята Надежда.
Но в илюзиите си улисана
ме оплетоха в невидимата прежда!

Уморих се да съм контролирана
и заплахи явни да поемам.
Търсиха ми кУсури! Намираха!
искаха да бъда ... съвършена!

Уморих се от манипулации,
от учители - как трябва да живея!
Баста на фалшивите овации!
Щом е тъжно - няма да се смея!

Думата "приятел" е ... изчерпана.
Клуб по интереси се нарича.
Мислиш ли различно - ясно - черна си!
и омразата като река към теб потича.

Уморих се да губя приятели.
Без причина, а просто защото
не умея с лъжи и ласкателства
да пригласям на тяхното "мото".

Уморих се от техните мании
за Величие, за Богоизбраност!
Уморих се да слушам заканите,
да лекувам нанесени рани!

Уморих се от злост, отмъстителност,
и от критики, и поучения.
Как ли вечно да бъда бдителна
и нащрек за подобни мъчения?

Уморих се!!!

Прочетете още:

Лутане

Различни светове

Завръщане към себе си

ПЯСЪЦИ

Стоя сред някакъв си пясък...
И шум дочувам. На море...
В очите - хиляди отблясъци -
дали слухът ще разбере

неясни шумове долавяни?
Дочувам непознат език...
Легенди с Времето предавани.
Дали е зов? Или е вик?

Поемам в шепите си крясъци -
ранени пръстите мълчат.
Превръщат се в часовник пясъчен
и към земята се стремят.

Но аз не бързам. Знам, че може би
от мене Времето струи.
Извън стандартите наложени -
секундите да отброи.

Усещам Времето - застинало.
От мен зависи да го спра!
В душата вече липсва минало
и Вечността ще разбера...

ДРУГИЯТ НАЧИН ДА СПРЕШ

На дъното на веселата стая
се разгоря утаечно съмнение.
Гори ме път - самотен до нехаене,
и скри - внезапно търсено - знамение.

Един безлик портрет, полят със вино,
ще пазя на стената - да не проси,
защото впримчен в иск - за нямо кино -
ще гълта пак излишните въпроси.

Безропотно кервана си пътува,
напук на кучета, които лаят.
Камила втора гърбица издува -
пустинята... обича да не знае...

Чистилището е като превръзка,
коята крие грозните ни рани.
но с хляб в ръка - замеряме се дръзко,
и никой не желае да го хване!

На стаята замислена във края
се крие част от мойто постижение.
А мислите и паяжина ваят,
за да го хванат - даже и в движение.

И хваща всички пътища със нея...
и хваща мен - замислена черупка,
която няма да се върне пак на кея,
защото е влетяла... в черна дупка!

 

ЛЪЖАТА

Лъжата програмирана е в гените.
В животните нарича се мимикрия.
В нощта предметите превръщат се във сенки -
не дават в същността им да проникнем.

И хората характера прикриват
и слагат маски - с външност, с поведение...
Че случва се от толкоз много криене
да заблудят със маските и себе си!

Човекът МОЖЕ да излъже себе си.
От всички твари - само той успява.
Живее в свят - човешкото погребал -
на всички хора, че е друг, внушава!

Залъгва себе си, че е богат, безсмъртен,
че млад е и. големи са мечтите му!
Че може всички пречки да изкърти -
около него да се завъртят звездите...

А после...
се залъгва, че е беден,
че е нещастен, някой му е длъжен!
Че всички са напред, а той - последен -
оплаква се, мърмори, лъже, лъже!

Прикрива се, когато е нещастен,
и се напива с вино - да е силен!
Прикрива се, да не показва щастие,
за да не би съседът да завиди!

Когато слаб е - става арогантен -
не бие другите, а бие се в гърдите.
Когато мрази пък - се прави на галантен,
и вярва - обожават го жените!

Но... уморен и изтощен до смазване,
се пита - кой съм аз, защо, къде съм?
Но жалко. Няма нищо тук за казване -
изгубил се е
с ничия намеса!

МЪГЛАТА

Явява се неясно очертание,
като че ли - изплъзнато от нищото.
А фигурата бавно се извайва
и с плътност тя пространството насища.

Очите ти пространството обгръщат.
Лицето къв земята се навежда...
Поглеждаш ме, към себе си се връщаш
и... повече не ме поглеждаш!

Познах те! Нямам сили да извикам!
Позна ме. Знам. В устата ми горчи.
Поисках да не бях видяла никога
присъдата в любимите очи.

Позна ме, но мъглата те погълна.
За миг дори при мен да беше спрял!
За миг поне магията да върнем
на пламъка, в душите ни горял!

За миг да си припомним красотата,
която изживяхме като блян...
Съдбата ни един към друг ни прати
да продължим съня неизживян!

Но... ти отмина в своя свят забързан,
и скри се във мъглата - кадифе...

В живота ние вечно много бързаме,
пропуснали мига на свойте феи!

ТУКА И СЕГА

Незнанието е съборен мост.
Човек се учи, за да съществува.
Понякога се чувства като гост,
че свръхреалност има, че сънува...

Наште сетива не ги измисляме -
те усещат
ТУКА и СЕГА.
Според тях - и Времето е истина,
цветовете, звуците, снега!

Ако си представим за секунда,
че очите ни не виждат цвят,
Природата и всяко цветно чудо
не ще го има в истинския свят.

В материя от атоми - в движение -
ще се превърне тази красота
Ще " виждаме" процеси нажежени!
Къде ще е познатото в Света!?

Ако си представим за минута,
че ушите не улавят звук -
какво в света от нас ще бъде чуто?
Какво са песните? Дъждовният капчук?

Защо тогава трябва да сме будни?
Какво ще правим денем, през нощта?
Какво със своя чар ще ни учуди.
Какво ще назовеме Красота?

Абсурдно е! Тогава да не мислим
КАКВО -
се крие някъде, отвъд...
Да чувстваме Добро и зло е "писано",
и нека минем дадения път.

И да настроим всяко възприятие -
да се насити
ТУКА и СЕГА.
Тогава ще достигнем необятното,
не ще го има грозното, превратното,
Ще има ВЕЧНОСТ
без въпрос - КОГА?

ЧУДОТО, НАРЕЧЕНО ЖИВОТ

*



*
За чудото наречено Живот
помислихме ли,
колко малко знаем!
В капана на житейските несгоди
не чувствахме в Природата ухание.

А чудесата случват се сред нас -
след листопада идва трудна Зима.
И само вярата ли Пролет ни поднася?
Дали сме сигурни за нас,
че Пролет има!

На всичко, що Природата твори
докоснали сме се до кръговрата.
Загубихме се в Тъмните Гори,
но Те
за да живеем са изпратени!

*