НЕСТИНАРКА

Ти си цяла Вселена
със душа - Океан!
Аз пристъпвам на пръсти
в тази странна феерия!
Ти си огън
във лятото.
Танцът - жив. Измълчан...
Но възпят във легенди,
сонати...
и прерии...

Ти си трудна сълза.
Дълго гълтана.
Вик!
Че сълзата се спусна -
за горчивото вкопчена!
И опари душата ми
със Живот - многолик,
и остави следа -
като огън започната!

Плачат неми дърветата -
нестинарско хоро...
Огън! Огнена! Кладите -
те подмамват във тъмното.
Във жарава обречена -
със разлято ведро -
да не могат да гаснат
искрите несбъднати!

Танц с икона танцуваш
във екстаз.
И боли.
Но лице - озарено,
добро
и пречистено...
А душата прободена
от милиони стрели!
Горда,
Бяла,
Красива -
Вдъхновена и истинска!

И препускат конете...
И утихва денят...
Възродени, мечтите
се във песни превръщат...
Ще намерим ли Пътят...
и дали има Път...
Или има Горене
и Живот
за преглъщане!

С Т Р А С Т

... мене ме, мамо, Змей либи,
Змей либи, Змей ще ме земе...





Сърцето ми бе влюбено в Живота...

Дойде при мен, и без да ме попиташ
изтръгна с две ръце сърцето ми!
В ръцете ти остана да боли!
Душата ми се пръсна на парчета!

Не бих се приближила, та дори
на крачка от измамното ти тяло!
Смехът в ушите блъсна ме, изтри
Последните ми мисли - излетяли.

Потънах с ужас в твоите очи...
усетих, как страстта ме завладява.
Безсилна бях, уплашена, нечиста,
но нямах сили да се защитавам!

От нашата греховна, луда страст
роди се омагьосано желание,
и бях готова, впита в твойта власт,
да изтърпя самотност и страдание.

Тъй дълго бе, че спомена загубих...
Забрави ти за моето сърце,
откраднато, когато беше влюбено,
сега - превърнато в парченце лед.

Издебнах те... и грабнах си сърцето.
В гърдите си го сложих да тупти...
но любовта от него бе отнета -
далеч от мене вече беше ти.

Забрави ме... Но мен не ме боли,
че ти от тук сега си тъй далече.
Разбираш ли - най-много ме боли,
че аз не те обичам... вече...

От стихосбирката "Вечност"
Антоанета Иванова - Jackie

ПРИСТАНАЛА

Кой замисли да зароби мойта песен?
Кой измисли да продава мойта святост?
Да отглеждам рожби не е лесно
в чужди дом, сред хора непознати.

Като птица - от стъбла и пяна
искам своето гнездо да свия.
От очи на мъж от страст огряни
аз желая любовта да пия.

И да мина с него през живота -
ние двама във една постеля.
Аз отлитам. Тегли ме сърцето
все към него. Там ще се заселя.

Ще избягам - волна като птица.
Ще избягам - крехка като цвете.
Ще пристана - аз за теб царица!
Ще разчупим бащини завети.

Нова песен искам да запея
за копнежа и за свободата.
Свобода в живота ми да грее,
Пък...
каквато ще да е цената!

Стихът е моята интерпретация на българския фолклор-
Образът на лирическата героиня е почерпан от там.

МОЯТА СТАЯ

Една обикновена малка стая.
Един
голям прозорец от звезди.
Приеха ни - самотни и премръзнали,
объркани от чувства
и въздишки.

Ти ме изпълваше цялата -
мен -
като вода свойта мъничка ваза.
Тогава Времето замря,
че може да се спре доказа,
че можеше да спре.

И раждаха се чувствата във тъмното.
Треперехме,
не бяхме сигурни във тях,
и искахме, когато се разсъмне,
денят да преобърне всеки страх.

Премина като в унес тази нощ.
Не знаехме -
объркани и гладни,
копнеещи за нежност и любов,
дали бе приказка,
или реалност.

Не помня даже как се разделихме,
но чакахме отново да се срещнем.

















Сега съм тук сама,
но теб те няма...
Прозорчето е тъмно
без звезди.
Не светвам лампата
и знам, че тъмнината
ще връща твоя образ отпреди.

Пространството и Времето
ще връщат
щастливите ни мигове назад.
И ще разказват, как се е родила
една Любов
във този малък свят.

Д Ъ Ж Д

Този стих е вдъхновен от актуалните събития в обществото,
свързани със свободата на словото и на личността.
Нека не бъдем слепи и да не вярваме на тези, които "обещаваха спасение".





Аз вече знам - дъждът ще ни настигне
на билото на истинската жажда,
и всяка капка става на верига,
в която океани ще се раждат.

Дъждът ни обеща да ни пречисти,
да ни дари със странния си шепот,
да ни разкрие непознати истини,
да съживи зениците ни слепи.

Напуканите устни закопняха
свободно да говорят. Дълго чакаха
с живителните струи да се слеят,
и да прекъснат плахото мълчание.

Ще искаме ли сушата тогаз?
ще молим ли отново да сме пленници?
Да се яви отново оня глас,
със който обещаваха спасение!

Ще молим ли блатата за звезди,
а облака - за ново пълнолуние?
Или ще чакаме дъждът да набразди
следите от полепналия ужас!

А после и дъждът ще си отиде,
оставил във душите ни копнежите...
По начин нов живота си ще видим,
изпълнени със новите надежди!





И колкото и да гледам, да се взирам,
пустинното небе тежи над мен,
като безплодна лира.
Не че небето в мен е празно,
не че реките в мен са мъртви,
не че градовете в мен са неотзивчиви,
и като пустинни вихри
по улиците ме въртят из тях.
Защото не предвидих сушата,
защото хвърлях камъни по всички изворни места.
И навред се разпилявах.
И на дребно се раздавах,
без да се пестя...

БУРЯТА

* * *

Накараха ни облаците тежки
да замълчим, загледани в безкрая,
забравили и болки, и копнежи,
за слънце и небе да не мечтаем.

Потънахме във сивото тогава.
Засвятка електрическата нишка
и тътен глух погълна ни в забрава -
на светлото небе една въздишка.

И сблъскаха се топло със студено,
да си премерят силите призвани.

Светкавицата блесна по-надменно,

а грохота разтърси сетивата ни.

Учудени пред бурята немеехме!
какво ги караше в двубой да се обърнат?
Дали за облаците беше просто песен,
или пък бе стремеж да се прегърнат!

Притъмня. И сенките отвлече
неканения ритъм на стихията.
И изведнъж в нозете ни се стече
пороят със танцуващия вихър.

Дали сълзи се раждаха пречистващи,

или измиваха небето и земята!

Излишно бе да търсиме причината -
Природата спектакъл ни изпрати!

Смирени, очаровани и горди
се чувствахме със бурята единни,
и чакахме небето да отвори
пак своите прозорци ясносини.

Очаквахме дъгата, седемцветната,
да заблести далеч над хоризонта.
Венец на помирение просветна
и всички страхове от нас прогони.

Дано и ний в живота си да можем
със бури да се сливаме загадъчни!
Да чакаме Небето да наложи
дъга от седем цвята - за награда!

Клипът е по музика на Vivaldi - изпълнение на Vanessa Mae

От стихосбирката "Вечност"
Антоанета Иванова - Jackie

К Р Ъ Г Ъ Т

Прости ми, Господи! В живота си нелесен
съзирах трудно смисъла, прости ми!
Аз исках да избегна тъжни есени
и да не ми се случат люти зими.

Аз исках само пролети и лято
да изживея - празници, възходи!
Да няма скръб и мъка на Земята,
а хляб и мир за всичките народи!

Прости ми, Господи, живота не разбирах -
не виждах път в познатите пътеки,
а бури сетивата ми раздираха
и търсех изход лек във дни нелеки.

Бунтувах се за чуждото страдание,
бунтувах се за безполезна смърт
и питах се - защо сме тъй създадени?
Какъв е този толкоз труден път!
Сега разбрах, че ще усетим болка,
защото имаме за болка възприятия.
А знанието нужно е дотолкова,
че да осмислим злото на земята.

Да не допускаме от нас да тръгва
това, което хора наранява.
А трудностите да не ни залъгват -
чрез тях духът расте и помъдрява.

И ако наште сетива усещат всичко -
любов, омраза, прошка и замръзване,
то Раят не е тук!
Но щом обичаме,
Ще го намерим - още не е късно!
Ще го намерим -в друг живот възкръснали!















Прости ми, Господи!
Не исках да науча,
че минус пет плюс пет - ни дава нула...
А нулата - загадка!
Много учени
не знаят тайната и - в мрак забулена!

Какво е тя! Дали е равновесие?
Дали е нищо!
Или ТАМ е всичкото!
Дали са там изгубените есени?
Или от там цвърчат напролет птичките?

Дали от там се раждаме и дишаме,
или от там смъртта ни дебне?
Не можем тайната и да разнищиме,
не знаем за какво ни е потребна.

Без нулата - нагоре и надолу -
е плюс безкрайност, или минус...
Вечност!
Събират ли се, де ли им е краят -
в пространство пъмно.
Или просто ничие?

Логично - да се сбират във окръжност -
безкрайно горе
със безкрайно малкото...
И става кръг! А нулата я няма -
кръгът е нула!
Всичко е начало.

А нула, плюс и минус - са закони,
които са валидни за Земята,
и ние, дето Вечността ще гоним,
ще трябва да смениме сетивата.

Добро и зло - в окръжността ги няма...
Това наистина Живот е вечен!!!
Той не започва - продължава
в безвремие, в противоречие...

Ах ясно!!!
Всичко е СЕГА и ТУКА -
тук в паралелни измерения.
Заблуда е сегашната наука
да търси само в тоз живот решения!

А краят, Господи! Какво е краят?
Умирането всъщност е измама,
и ако Ти си сътворил Безкрайното,
то няма край!
Начало също няма...

Клипът е на Vangelis - Alpha.


От стихосбирката "Вечност"
Антоанета Иванова - Jackie

ЖИВОТЪТ Е СПЕКТАКЪЛ

Всеки ден е като сцена театрална.
Всеки носи собствени декори,
и повлича в суматоха карнавална
набелязаните си актьори.

Слагаме си маски, а душите си
караме на тях да са покорни,
да повтарят ролите написани,
да творят измислените роли.

А когато ний сами поискаме
да сме режисьори на спектакъла
виждаме, че няма роли истински,
но без тях - актьори се разбягаха...

Всеки е загубил свойта същност
и не знае как да реагира...
Не намира дом. И път до вкъщи,
а живота труден не разбира,
и... отново в театъра се връща.

Клипът е на Tarja Turunen - I Walk Alone



От стихосбирката "Вечност"
Антоанета Иванова - Jackie

МАСКИТЕ

Как човек успява да се самозаблуди

















Лъжата програмирана е в гените,
в животните нарича се мимикрия.
В нощта предметите превръщат се във сенки -
не позволяват в същността им да проникнем.

И хората характера прикриват
и слагат маски с външност, с поведение,
че случва се след толкоз много криене,
да заблудят със маските и себе си.

Човекът МОЖЕ да излъже себе си.
От всички твари само той успява.
Живее в свят - човешкото погребал -
на всички хора, че е друг внушава.

Залъгва себе си, че е богат, безсмъртен,
че млад е и... големи са мечтите му,
Че може всички пречки да изкърти,
около него да се завъртят звездите.

А после се залъгва, че е беден,
че е нещастен, някой му е длъжен,
че всички са напред, а той - последен,
оплаква се, мърмори, лъже, лъже!

Прикрива се, когато е нещастен,
и се напива с алкохол, за да е силен.
Прикрива се, да не покаже щастие,
за да не би съседът да завиди.

Когато слаб е става арогантен.
Не бие другите, а бие се в гърдите.
Когато мрази пък се прави на галантен
и вярва - обожават го жените.

Накрая - толкоз уморен, до смазване,
се пита - кой съм аз, защо, къде съм?
Но жалко. Няма нищо тук за казване -
изгубил се е -
с ничия намеса...

Песента е на Paradise Lost - Perfect Mack



И още един клип - приятно гледане.




От стихосбирката "Полетът на Икар"
Антоанета Иванова - Jackie

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ

Нека не се страхуваме да се погледнем

.

Във своя дом -

на кръста си разпънати -

затваряме очи, за да не бъдем
свидетели на мислите огънати
от минало,
в което няма бъдеще...

В смълчаните оттенъци на залеза
ни дебне пустотата от завръщане...
Очакваме насън
патрони халосни...
Но залезът ни гали
и е същият!

И същите са изгревите,
нежните.
Обичат ни!
Сега редът е нашия
да се погледнем
даже в неизбежното
и да отпием
себе си
от чашата...

От стихосбирката "Полетът на Икар"
Антоанета Иванова - Jackie

СТРЕМЕЖИ

Ний бяхме с тебе мънички тревички,
решили да достигнат до небето...
Растяхме, но не можехме да тичаме
и свършиха се песните - изпети.














Тогава се превърнахме във птици,
с преобразени ветрове се сляхме,
обърнахме очакващи зеници -
от светлината ярка ослепяхме.













Животът бе усмивка и страдание,
и глас на нежност, и стена от твърдост.
И лаври получавахме, и рани
и да се влюбим истински
не бързахме.

И станахме замислени черупки,
изхвърлени на някой бряг самотен...
Но бисерите наши бяха купени,
а нас самите
никой не запомни!

















Тогава тръгнахме към хора и събития,
за да опием самотата с вино,
за да се слеем с нечий чужди ритъм,
и да забравим за деня отминал.

Решихме много скръб да не натрупваме,
и не е късно -
ще спасим душите си!
Да извървим пътеките си струваше
и вече искаме
изцяло да обичаме!

Клипът е на Вили Кавалджиев - Вярност




От стихосбирката "Вечност"
Антоанета Иванова - Jackie

С В Е Т Ъ Т

Светът е странно място за живеене!
За нашите очи е многоцветен -
от огъня до тъжното му тлеене,
от облака - в дъждовното приветствие.












Ушите ни усещат звук. И звуци,
а говора на птиците е песен,
и песен са дъждовните капчуци,
а грохот стене с водопада бесен.













Скала - студена, грапава и жива,
защото я описваме такава.
И за очите е мозайка сива,
а в сивото - скалата е красива!













Но сив денят - не ни се струва хубав -
намръщен, пълен със неясни сцени...
И смятаме, че времето си губим
да го живеем - тъжни и сломени.












Най странно е когато е огряно
от светлина жадуваното място.
Тук всеки миг превръща се в сияние
и щом го изживеем -
в лъч прерастваме!













Светът е илюзорен. И огромен.
И всеки чувства нещо по-различно.
Изпълват ни събития и спомени,
душите ни ги претворяват лично!

Клипът е по песента на Louis Armstrong - Wonderful World




От стихосбирката "Полетът на Икар"
Антоанета Иванова - Jackie

С Е З О Н И

П Р О Л Е Т

Позна ли простора по полет на птица,
понесла примамваща песен в полето!
Позна ли параза на празник приличащ -
последните преспи пустинни помете.

Потоци пълзят по премръзнали проломи
и плискат по плочите - в пяна превръщат се!
Пастелни полята привричат ни погледа,
а пътища прашни през тях ни прегръщат.












ЛЯТО (акростих)

Ловко въжетата връзват лодкари,
ласкаво бряг ни приканва - лазурен

Ясно небе синевата отвори,
ято на гларуси в него се втурна!

Тичат хлапета по плажа с мечтите си,
търсят бутилки в морето изпратени.

Острови призрачни грабват очите им,
още мълвящи легенди пиратски.














Е С Е Н (акростих)

Една гора защо ли реши да ни учуди?
Еднообразна и се стори зелената и дреха.

Свали я тя със смях и птиците прокуди,
смутените листа от срам почервеняха.

Едно поле защо ли и то се разсъблече?
единствено остана във него буен вятърът.

Напразно да ни сплаши - във вихър ни повлече,
наду се и дъждът побърза да ни прати.


















З И М А

Замръзна Земята и зъзне заметната.
Зелени зеници във здрача затваря.
Задряма за миг - засънува звънчета,
а здрача заспа - и зората завари го.

И зимна завеса заметна залисана.
Снегът заваля, заблещука засмяно.
Затъват ва забрава зловещи знамения.
Земята от звън се събуди заляна...














С Е З О Н И

Сезони се сменят, съдби сътворяват
и светове в синевата събират.
Съзряване, сила в света съживяват
и смисъл свещен в свободата съзират.

Сами с тях се сливаме, ставаме силни.
Съмнения - сенки съня не смущават.
Събираме семе по семе съдбите си.
Създаваме свят -
солидарност и слава.

Клипът е на Еnnio Morricone - Chi Mai




От стихосбирката "Вечност"
Антоанета Иванова - Jackie

КАКВО СТАВА С ЦВЕТЯТА

Увяхнаха цветята. Стана тъмно.
Главици вдигат към небето, горе...
От там за кой ли път ги дебне тътена.
И чувстваха тъга във свойте корени.

А бурята докрай се разразяваше.
Заби камбана някъде далече...
Часовник миговете отброяваше...
Почувстваха, че краят иде вече!

Но странно - уж е краят, а началото
във себе си цветята притежават.
И ето, че след толкоз много чакане,
живот сега ще могат да даряват!

И сънищата , техните , се сбъднаха...
Самотна птица спря - да ги приветства.
Усещаше, че те не са осъдени,
а просто са обречени на Вечност.

Красивите им чашки се изгубиха,
и вече не са ярки цветовете,
но цялата Природа в свойта хубост
отново ще ги съживи в полето!

Докоснали сме се до кръговрата
на туй така пленително изящество!
Остава да отвориме вратата
за кръговрата във душите -
нашите...

ПОЕМА ЗА БЪЛГАРИЯ

Дощя ми се да стана емигрантка.
Животът ми се стори много труден.
Омръзна ми от пътищата грапави -
назад-напред да тъпчеме принудени.

Омръзна ми да слушам клюки, дрязги,
и политици - как се душат злобно.
Нима животът ми - мечтан напразно,
ще се стопи сред битки и... сред гробници!

Омръзна ми! И писна ми живота!
Ще излетя от клетката ръждясала!
ще хвана самолета - и пилота
ще ме закара, щом крилата са отрязани!

Нали така направиха отдавна,
навреме сетили се, толкова приятели.
Защо пък ние тук да сме заставени
със рало - вечно да браздим земята!

Ще бъде непознато пътешествие!
начало ново - време за разплата!
На дните ни - достойните заместници
във изобилие ще ни потапят!

Добре! Добре... Успокоих се вече
и лесно стана сякаш за момента.
Но в този миг в душата ми се стече -
болка нечия заблъска в мойте вени.

И вик дочух от някакво пространство,
зовеше ме през сълзи, отчаяние.
Гласът Ти молеше ме да остана,
да се завърна в своето начало.

Нима това си Ти, велика страннице!
нима си Ти - красавице Българийо!
В главата ми нахлуха бясно страници,
в които си измъчена и галеща.

Във тях си силна, трогваща и властна,
засенчвана, потъпквана, застинала,
безкрайна, очароваща и страстна,
като душа през толкоз мъки минала!

Разбрах, че вечно си била със мене,
във детството ми беше като приказка!
В разказваните тайнства и легенди
почувствах, колко много си ми близка!

И как се сетих - като просветление,
че твоите деца те разболяха.
Душата ми ти падна на колене,
очите ми към теб в молба замряха.

Прости ми, скъпа стенеща приятелко,
че без да искам оскърбих те толкова!
Защото няма кътче на земята,
където да живея с тази болка,

която - като майка от детето -
ще раздели душите ни-страдалки!
Не ще намеря покрива, където
ще стопли се сърцето ми за малко!

Ще бъда с теб, каквото и да става.
Щом заедно сме - по- ще ни е лесно!
А може би след толкова забавяне,
животът труден няма да ни стресне!

И сигурна съм, като мен разкаяни,
децата твои в теб ще се завърнат,
на колене пред Тебе ще застанат,
за прошката
и твоята прегръдка!

Царевец - Звук и Светлина



От стихосбирката "Вечност"
Антоанета Иванова - Jackie

Д Н И Т Е

Понякога денят ме тегли -
в прозореца зоват дърветата -
и обещава всичко негово
от мен да бъде възприето.

Тогава тялото ми тръпне
в предчувствие - да се разтворя,
в живота страстен да се къпя,
и да се слея с всички хора.

Понякога денят ме пази
да не нахълтвам в него сляпо,
макар че вихърът ме блазни
аз знам - не е попътен вятър.

И корабът ми ще се лашка,
превит от воя на вълните,
а буря в неговата чаша
денят не иска да изпитам.

Понякога денят е странен -
мълчи, и нищо не разбирам -
дали ме пази, или кани -
абстрактността му тук съзирам.

Тогава чувствам нереалност,
не стъпвам сякаш по земята.
Градът - декори театрални,
бездушни хора-кукли мята.

Понякога денят ме дебне
и непреклонен ме натиска,
въвлича в нечия потребност -
да я изпълня - моли, иска!

Потапям се в живота бурно,
и таз потребност изпълнявам,
към риск с вълнение се втурвам,
и сила в себе си улавям!

Понякога денят е истински!
И... сякаш аз си го измислям,
надеждите да сбъдне иска
и знам - от мене той зависи!

Поемам искрено ръката -
за мен животът я подава,
в мен влива сила непозната,
и всяка трудност отклонява!

Денят... и дните са различни
и знам - животът разнолик е.
Ту вдъхновен е, ту безличен,
но всичко дар е
и откритие!

Песента е на System Of A Down - Lonely Day




От стихосбирката "Полетът на Икар"
Антоанета Иванова - Jackie

ЗОВ НА ЛЮБОВТА

Виж тъгата в очите ми -
като взор на сърна -
как навежда надолу клепачи замаяни.
Виж леда между нас -
непрозрачна стена -
чувства, криещи силни, неизмислени тайни.

Виж копнежа във погледа -
без въпроси и знак -
как извайва внимателно твоя образ във мене.
Как проникват в сърцето ми,
и изпълват ме пак
тишината на дните и нощни видения.

Виж ръцете ми крехки,
с пръсти гъвкави - зов -
към стената от лед,
с топлината на дюна,
със лъчите на слънцето,
с болка - любов -
с постоянство стопяват леда помежду ни.

И ледът се разплаква -
като малко дете.
със сълзите му мъка
и радост се стичат!
Във стената прозорец се отваря,
расте,
призовава душите ни
да се обичат.

Ето сега ви поздравявам с песента на Blue feat Elton John - Sorry Seems To Be The Hardest Word




От стихосбирката "Вечност"
Антоанета Иванова - Jackie

ЗАЛЕЗ - СПИРАЛА НА ЛЮБОВТА

Денят ни призова да го погледнем,
да преживеем тайнствено умиране.
Но ние знаехме, че той не е последен,
и времето с това едва ли спира.

Той знае ли, че пак ще се роди?
Ний знаем ли, че пак ще се обикнем?
Ще съберем отново две души,
прегракнали след толкоз много викане.

Във здрач се озовахме изведнъж,
но раждаха се чувствата във тъмното,
сияние около нас разгръщаше,
сърца от нежност - чакахме да съмне.

Заети бяхме. Търсехме във пръстите
искра, която нажежи телата ни.
Ръцете ни се търсеха и търсеха -
на любовта великото разпятие.

Денят ни чакаше - не искаше да тръгва -
в зараждащото чувство бе се вкопчил.
Смъртта за него сякаш бе окръжност
и с нея друг и нов живот започваше.

Намерихме и нашето начало...
След толкова години на самотност
се сляхме - твойто тяло
с мойто тяло,
между душите съградихме мостове.

Загледахме се, как денят умря,
и се усмихна сякаш - за раздяла.
Прикани ни на утринна заря!
На любовта в безкрайната спирала!

Клипът е на David Guetta - Love Dont Let Me Go




От стихосбирката "Вечност"
Антоанета Иванова - Jackie

КРАЙ ИЗВОРА ОТ ЖАЖДА ЩЕ ЗАГИНА

Франсоа Вийон е автор, живял през 15 в. Неговата съдба е странна.Той е създател на нова епоха във френската поезия - френския Предренесанс.
Написаното от него реших да направя като съвременни интерпретации, свързани с нашия живот.
Този цикъл е включен в новата ми стихосбирка - "Полетът на Икар"

Балада за конкурса в Блоа

Край извора от жажда ще загина,
до огъня треперя вкочанен;
в Родината си - сякаш съм в чужбина;
съвсем съм гол, и царски пременен;
..............................................................
добре приет и нежелан съм аз.


Край извора от жажда си загинал...
Това ли означава - през Живота
без знание за жажда да си минал,
за да достигнеш своята Голгота!

Край извора - не знаеш що е извор!
Не ти достига някакъв... копнеж -
събития в посока да нанизваш,
Живота в пълнота за разбереш.

А жаждата за знание - къде е?
Защото ходиш вечно без вода.
С водата жива в тебе ще се влее
очаквана, незрима свобода.

И утолил тогава тази жажда,
със пълни шепи от водата пил,
във търсещите клетки се заражда
Простора син - духът ти окрилил!

Клипът е на Therion - Son of the slaves of time



Вижте продължението в следващите стихове.

От стихосбирката "Полетът на Икар"
Антоанета Иванова - Jackie

ДО ОГЪНЯ ТРЕПЕРЯ ВКОЧАНЕН

Балада за конкурса в Блоа

Край извора от жажда ще загина;
до огъня треперя вкочанен,
в Родината си - сякаш съм в чужбина;
съвсем съм гол, и царски пременен;
..............................................................
добре приет и нежелан съм аз.


До огъня защо ти е студено?
Трепериш, значи може би си жив.
В живота си със тяло вкочанено
напред не може никой да върви.

Но тяло вкочанено не трепери -
кого се мъчиш пак да заблудиш?
Защото ходиш - виждам те - наперен,
без плам, без огън в стъклени очи.

А може би от студ са ослепели -
не виждат огъня, и нищо е за тях.
Но с огън можеш тялото да сгрееш,
очите да обърнеш пак без страх!

Очите своя огън да поемат,
на тялото да дават топлина,
от светлината мъдростта да вземат -
и нощ да преобърнат към деня!

Клипът е на Apocalyptica - Hope



От стихосбирката "Полетът на Икар"
Антоанета Иванова - Jackie